Николас Мадуро се роди на 23 ноември 1962 г. в работническата махала Ел Вайе в Каракас. Баща му Николас Мадуро Гарсия беше профсъюзен лидер, а майка му Тереса де Хесус Морос отгледа четири деца - освен Николас, още три дъщери.
Отраснал под силното влияние на политическите убеждения на баща си, младият Мадуро се увлече по западна рок музика и често цитираше артисти като Джон Ленън. Учеше в държавното училище 'Лисео Хосе Авалос' в Ел Вайе, където се включи в ученическата политика и дори стана председател на ученическия съвет, въпреки че няма записи за завършено образование.
Политическият му път започна в организираното профсъюзно движение. В началото на 80-те години се присъедини към Социалистическата лига на Венецуела - марксистко-ленинска партия. На 24-годишна възраст, през 1986 г., беше изпратен в Куба за година политическо обучение в училището 'Хулио Антонио Мела', управлявано от Съюза на младите комунисти.
След завръщането си започна работа като шофьор на автобус в метрото на Каракас и през 1991 г. основа профсъюза на работниците в градския транспорт СИТРАМЕКА. Според документ на американското посолство от 2006 г., разкрит от УикиЛийкс, Мадуро бил член на националния комитет на Социалистическата лига и дори отказал договор за бейзбол в американската Главна лига.
Съдбовната му среща с бъдещата съпруга Силия Флорес стана, когато тя оглави правния екип, който спечели освобождаването на Уго Чавес през 1994 г. Чавес, венецуелски подполковник, водеше боливарското движение срещу корумпираната двупартийна система 'Пунтофихизмо' и президента Карлос Андрес Перес.
В началото на 90-те Мадуро се присъедини към МБР-200, цивилното крило на движението, и продължи да се бори за освобождаването на Чавес след неуспешния преврат от 1992 г. След помилването на Чавес, Мадуро се включи в Движението на Петата република през 1997 г. за изборите от 1998 г. Той беше избран в Националното конституционно събрание, докато Чавес спечели президентството.
Мадуро работи близо с Чавес по новата конституция от 1999 г. и след шест години в офиса беше назначен за министър на външните работи. През октомври 2012 г. стана вицепреsident на Венецуела заради влошаващото се здраве на Чавес. В декември същата година харизматичният лидер го определи за политически наследник в телевизионно обръщение преди да замине за лечение на рак в Куба.
След смъртта на Чавес, Мадуро спечели изборите с минимална преднина през април 2013 г. Започна мандата си с изгонване на американски дипломати, наричайки ги 'исторически врагове' и обвинявайки ги в отравянето на Чавес. Опозицията определи като 'фашисти', които искат да 'разделят страната'.
Въпреки че наследи твърд контрол над ключови институции като армията, Върховния съд и държавните медии, бившият профсъюзен лидер нямаше харизмата на ментора си. Трябваше да се справя с колабираща икономика и опозиция, включително Мария Корина Мачадо, която по-късно спечели Нобеловата награда за мир за 2025 г.
Под натиска на протестите Мадуро създаде прохуверментално конституционно събрание през 2017 г., за да неутрализира парламента, контролиран от опозицията. Последваха нови протести и жестоки репресии, при които венецуелските сили убиха над 100 души. Междувременно икономиката се срина, 30-милионното население на страната се сблъска с недостиг на основни стоки, а петролната добив падна до критични нива.
В изборите от 2018 г. Мадуро беше обявен за победител без опозиция, но 45 страни, включително САЩ, не го признаха. Той затвори част от опозиционните лидери и принуди други в изгнание. В президентските избори от 2024 г. отново беше обявен за победител в широко критикувани като нетранспарентни избори, когато изборната комисия отказа да покаже протоколите.
